четвъртък, 2 октомври 2014 г.

Поетът умира в "Една и съща нощ"



За какво става дума?

Не знам доколко е правилно "Една и съща нощ" да се нарече исторически роман, но аз лично така го чувствам. Без да имам понятие доколко всички описани събития почиват на исторически факти.  
Удоволствието на читателя идва от много места. Първо - това е роман за Гео Милев. Или поне като такъв ще остане известен, макар поетът да не е единственият главен герой. Наравно с поета, Христо Карастоянов представя неговия близък приятел, сътрудник и съратник Георги Шейтанов. Шейтанов е сред най-скандалните личности на своето време – анархист и публицист. Той финансира амбициозните проекти на Гео Милев ("Пламък"), освен това твърдо застава до него по време на мъчни за свободното слово времена. Романът обхваща периода 1923-1925 г. Последните години от живота на поета. Тогава той стартира литературното списание „Пламък“. 
Второ - описаното време, за държавата, за литературата и в частност в живота на героите. Трето - начинът на писане. Карастоянов броди из улиците на стара София много уверено. Толкова, че читателят се чувства уютно и сигурно и не поставя под съмнение нито един завой, който прави нощта. 




Защо да се прочете?

Героите живеят, дишат, горят, умират, борят се, творят, предават, заговорничат и убиват. Стремително, без колебание, действието се развива задъхано. Въпреки това обаче, на мен романът ми отне доста време. Не знам дали мога да обясня защо. След края на някоя глава или след някой от разговорите между Гео Милев и анархистът Шейтанов, се усещах, че продължително гледам в точка. Дали заради препратките към съвремието ни - които са умишлени и съвсем неизбежни. Дали за да осмисля времето, не знам, но в никакъв случай при мен не беше роман за една нощ.



".....
Фаровете на тежкия автомобил режели мрака отпред, но осветявали само скалите край шосето, цялото побеляло, измито от неспиращия дъжд на онази пролет, осеяно с черни локви, които колата
разпаряла и бисерно разпръсвала надалеч встрани. Шофьорът бил добър и свирепо завивал по стръм-
ния път и той, както бил омотан с ония въжета на задната седалка, нямало как да се улови за бронзовата дръжка отстрани и се люшкал ту на едната страна, ту на другата.

Откарали го отвъд планините, в Горна Джумая, а там го чакали патетичните убийци, чиито имена
били в устите на всички през оная година на необявявана от никого, но затуй пък отвратителна война
на всеки срещу всеки. И разправят, че тия почнали да го съдят. А той им казал да оставят тая работа.

"Мен – казал – не можете да ме съдите. Мен – казал – или трябва да ме стреляте, или да ме пуснете."



"
У нас е така - казал. - когато арестуват, бият, избиват - това е Закон за защита на държавата. А когато им се отговори по същия начин - това е терор. Точка!
                                                                    ...........

Та да си дойдем на думата - казал и вирнал пръст. - Значи! Художествените произведения - наравно с позивите! Цензура! Само че кога е било цензурата да бъде увековечена с един извънреден закон?! А у нас го направиха. И не го направи парламентът, защото у нас парламентът не пее от юни двайсет и трета насам. Направиха го николамилевците и борисвазовците, направи го правителството, а особата тутакси го подписа! И тук - казал - е най-страшното. Защото, ако една власт веднъж го е сторила, всички, които дойдат след нея, ще се чувстват свободни да го правят занапред, додето на света останат само вестници, повтарящи единствено думите на министър-председателя, та да няма друга истина, освен неговата!.... Ибрикчии ще ни учат що е истина."

Защо да не се чете?

Наистина не виждам причина. Дори романът е представен под формата на дневник на Карастоянов, много прилежно "разбит" на части, което го прави още по-лесен за четене.

Ще я прочета ли пак?

Със сигурност.



вторник, 3 юни 2014 г.

Мастилени петна


"Мастилени петна" е първият роман на Симо Андонов. Сигурно като всеки пристрастен читател, и аз много обичам да чета нечия първа книга. Особено, когато е българска, особено когато е съвременна.
Мастилените петна са най-често свързвани със световноизвестния тест на Роршах. Всеки вижда, каквото си иска. Според собствената си обремененост и изкривеност. В този смисъл, в книгата на Симо Андонов може да видите себе си, може да видите съседа или някой познат. Може пък образите да ви се сторят прекалено измислени. Зависи от собствената ви обремененост.

За какво става дума?

За двама души. Единият млад (Калин), другият - не (Харалампи). Единият гори да постигне мечтите си, другият ги е постигнал, но гори само в мъките на ежедневието. Единият се стреми към любовта, другият страда от нея. Но няма нищо по-типично от това, нали? Основните определения на младостта и старостта са именно тези. Книгата описва хем животите и терзанията на двамата, хем зародилото се помежду им приятелство. Чрез това приятелство младият трябва да разбере, а старият - да си спомни.
Действието се развива в България, в София основно. Което е супер. Неведнъж съм казвала, че ми липсват автори, които не се страхуват да описват съвременния град. Не да бягат в някое романтично село или в чужбина за по-лесно.

Защо да се прочете?

Защото е българска. Това първо. Според мен авторът има голям талант в описанията. И не говоря за онези блестящи, изпълнени с красиви сравнения описания на изгреви и залези. Говоря за описването на мокра софийска улица. На есен. На умора. На глътка хубава бира в жегата. На мръсотия. Такива неща.
Усмихнаха ме разговорите на развален английски. Защото българинът се разбира с всички. Или поне толкова много му се иска, че се получава.
Усмихнаха ме картините на дълбоко български реалности. Усмихна ме портретът на българската майка.
 "Има нещо необичайно типично и същевременно уникално за българските майки: те никога не ти позволяват да станеш от масата, преди да са ти донесли яденето,    
............
после през цялото време да стоят прави отстрани на масата, докато се храниш, сякаш те пазят нещо да не разстрои апетита ти, а не дай си боже, да не искаш допълнително! Тогава крайно се обиждат, че не харесваш храната им и бързат да ти сипят още два черпака, като обясняват, че това е съвсем мъничко.
...........
за да ти сервират огромен десерт, който ти задължително трябва да изядеш, въпреки че нямаш вече никакво свободно място в стомаха си, едва тогава те оставят да напуснеш трапезата, изразявайки известно недоволство, че нищо не си ял!"

Хареса ми идеята на автора да вкара в сюжета 8 повести, написани от единия му герой. Досущ като мастилени петна.

Защо да не се чете?

Не бих могла да кажа, че не трябва да се чете. Има вероятност да не ви хареса, ако сте от онези читатели, които непрестанно чакат нещо да се случи. Да убият някого, някой да забременее, някой да си тръгне, друг да дойде... Тази книга е по-скоро описване на вътрешни състояния, които водят до развитието на действия.

Ще я прочета ли пак?

Предполагам.

събота, 10 май 2014 г.

Господинов номиниран за най-голямата италианска литературна награда!!!



Романът на Георги Господинов „Физика на тъгата" (преведен от Джузепе Дел Агата и издаден от „Воланд") е в петорката на първото европейско издание на наградите „Стрега".
Това е най-важното литературно отличие в Италия, нещо като „Оскар" в сферата на книгоиздаването на Апенините. През годините носители на наградата са световноизвестни имена като Алберто Моравия, Чезаре Павезе, Итало Калвино, Примо Леви, Умберто Еко, Клаудио Магрис.
Това е втора престижна номинация за автора след тази за най-добър преводен роман „Фон Рецори", която беше обявена през април тази година.
Новината за успеха на Господинов съобщи българският Институт за култура в Рим. Заедно с българина за отличието ще се състезават автори на романи, носители на национални награди от Испания, Германия, Франция, издадени от големите издателски къщи „Мондадори" и „Фелтринели". Условието е те да са били преведени и издадени неотдавна в Италия и да са спечелили отличия в родните си страни.
На 1 юли петимата кандидати ще участват в среща на закриването на Международния литературен фестивал в Рим.Победителят ще бъде излъчен на специална церемония на 3 юли, когато ще бъдат връчени наградите „Стрега" и за италиански роман.
Преди дни швейцарският Neue Zürcher Zeitung написа, че с този роман Господинов изстрелва българската литература и себе си в първа лига на европейските писатели и сравни романа със „Сто години самота" на Маркес.
За мен е чест, коментира Георги Господинов пред news.bg.
Искам да благодаря на хората, които повярваха в този роман на български, това са моите читатели, издателят ми Божана Апостолова и български поети, които се обадиха веднага след излизането на романа като Иван Теофилов, Екатерина Йосифова и много други. Разбира се, да благодаря на преводача на италиански Джузепе дел Агата, който преведе романа с любов и на малкото римско издателство Воланд, каза Господинов.
Както писаха италиански медии, благодарим на издателката Даниела Ди Сора, за лудостта да издаде български автор. Присъединявам се към тази благодарност, допълва писателят.

четвъртък, 8 май 2014 г.

"Булото" - просто блестящ роман



Преди да започна да пиша за романа -  малко предистория. Това е първата книга, която излиза с логото на новото българско издателство Deja Book. Издателство, към което са вперили погледи всички, които обичат да четат и се интересуват от книгоиздаване в България. И най-вече феновете на Книголандия. Защото един от създателите на издателството е създателят на любимия блог - Христо Блажев. Онемях, когато научих, че напуска издателство "Изток-Запад", защото не можех да си представя нещо по-прекрасно от това да ти плащат, за да четеш. Но сега, след като знам причината, се съгласявам - има и нещо по-прекрасно. Да помогнеш на една книга да стигне до своите читатели.

Чудесен избор за първи роман на ново издателство според мен. "Булото" първо е български роман. Второ - много дълбок.

За какво става дума?

Става дума за последствията от едни събития у нас в края на 80-те години, които много хора определят като "срамни" за историята ни. Преименуването и в последствие прогонването на българските турци. Събития, които аз лично не помня съвсем и признавам, че никога не съм разбирала. Спомням си, че мои приятели имаха други имена, но защо, нито тогава, нито пък сега мога да обясня.
Да се събудиш с друго име, да трябва да научиш имената на децата си и да забравиш тези, които си им дал при раждането им, да не ти се позволява да спазваш традициите на дедите си... Това са неща, които никой никога не трябва да изживява.
Това са събития, които не може да останат без последствия. "Булото" е роман именно за тези последствия. Много жив, дълбок, трогателен, остроумен и подтикващ към размисъл роман.
За една любов между двама млади - българин и туркиня с ново име. За това може ли новото име и новата вяра да изличат корените и трябва ли? Нужно ли е да изказваме молитвите си в един и същи храм, за да можем да се обичаме? Заслужава ли си да се откажем от родителите си, за да бъдем с любимия си? За това има ли значение как се казва съседът ти, за да го уважаваш и почиташ.

Защо да се прочете?

Мартин Маринов притежава блестящо перо. Доказва го сигурно наградата "Перото на Йовков", но всеки един от вас ще го усети още с първите страници. Майстор на описанията. Така се възхищавах на умението му да пресъздава картини, че едвам се сдържах да не събудя някого посреднощ, за да му чета някой пасаж.

"Привечер след тежък летен ден. Сакар тепе се задъхва. Сушата е смазала Делиормана - жълто и оголено стърчи всичко, до което се докосва погледът. Лятото се влачи мъчително, пожари жънат вместо комбайни.
Овцете се точат в опушена върволица като военнопленници, които се връщат от фронта гладни и жадни.
....

И сенките са се скрили на сянка."

Писател, който умее да те изпоти с такова описание, прави чудеса, когато пише за сбития като Възродителния процес. Прости думи в прости изречения, но така използвани, че да не ти дават мира. И да те накарат да разбереш, че дори опитът да си представиш какво е чувството, е мъчителен.

" - Преди два дни идваха у дома да проверяват за имената, дали помним. Аз съм на петдесет и четири години, в мойта къща живеем дванайсет човека - жени, булки, синове, внуци. На вратата питат Васил тука ли е. Аз се обръщам и питам жената У нас има ли Васил ма, тя вика Не знам дали има. И отива да пита дали имаме Васил, а те като се ядосаха.... Как няма да знаеш какви са твоите хора, виж утре какво ще става с тебе.    
.....   
Аз какво да викам, ходих да питам и сега уча наизуст, ама всичките не мога да ги запомня, те са много. Какво ще става, не знам. Наздраве, комшу."

"Булото" ти помага да разбереш, че тези мътни събития са били изпитание не само за българските турци, а и за българите. Цял живот делили ограда, скърбяли заедно, празнували заедно, изгледали децата си заедно и изведнъж едните се оказват по-праведни от другите. А едните се оказват престъпници. Нежелани.

"Изведнъж ми хрумна, че след като не знам новите им имена, аз не познавам никого. В цялото село."

Дори няма да се захващам да ви говоря за любовната история, защото няма да ми стигне цял ден, а и предполагам сте добили представа за великолепието на текста. И за дълбочината му.

Защо да не се чете?

Има една група хора, порода, която предполагам е стояла в основата на Възродителния процес, на които този роман няма да се хареса. Наречете го интуиция.

" - Исинаа, защо казваш Бог?
  - А какво да кажа, Господ ли?
  - Не каза Аллах...
  - Вече мисля, че е едно и също нещо, един и същ човек. Който се грижи за нас, когато ние не можем... И който дано да може да прощава. Повече от хората..."

Ще я прочета ли пак?

Задължително.


петък, 7 февруари 2014 г.

"Места за дишане" винаги има



Обичам да си купувам книга, за която не съм чувала нищо и нямам очаквания. Харесва ми да "започвам начисто" с автор и текст. А най-любимо ми е, когато става дума за български автор.

За какво става дума?

"Места за дишане" е втората книга на Емануил Видински. 

Разказва се за двама съпрузи - Милена и Константин. Някога до болка заедно, понастоящем до болка бивши. Текстът е разделен на три половини - една за мъжа (Аз), една за жената (Тя) и една Ние. "Аз" и "Тя" са две много различни половини. Тази за мъжа ни запознава с един малко превзет, егоистичен, странен и самовлюбен човек, който не успява да намери път към другите или по-скоро целенасочено гори мостовете зад себе си. Който се е докарал до там, че не може да понесе дишането на хората, тяхното издишване, което се полепва навсякъде. Тяхната множественост.

"Ето това беше проблемът: безразличието ми; студенината ми. Само не разбирах защо тя пречи и наранява хората; не разбирах защо едно пасивно действие е толкова активно нараняващо. Но най-много не разбирах защо трябваше да ми пука от това."

Тази за жената обаче е много.... женска. Много по-топъл текст, по-чувствен, състрадателен, приключенски. За което адмирирам авторът, все пак той е мъж, показва разбиране на женския свят.

"Един много важен клиент на фирмата я бе поканил да уточнят детайлите в един ресторант и тя прие. Знаеше много добре какви са намеренията му, но от един момент нататък всяка красива жена започва да се научава да приема известни предложения, извличайки от тях всичко, от което има нужда и давайки толкова, колкото е решила да даде."

Какво ми хареса?

Хареса ми, че ме грабна и я завърших за една нощ. Хареса ми, че отношенията са истински, понякога хората се разделят, без видимо да има каквато и да е причина. И всеки го преодолява по различен начин. Хареса ми ролята на града в това преодоляване, София е описана като спасително място, а при Константин е намесен и любимият Пловдив. Върнах се към студентските си години. "17 е сложна възраст. Вярваш си, а след 10 години не ти се иска да си си вярвал. Но ти се иска отново да си на 17, за да си вярваш." Адски много харесах и погледа към заобикалящите ни. Ако им обръщаме внимание, историите по лицата им, дочутите разговори, забелязаните жестове, могат да ни измъкнат от собственото ни нещастие, да ни дадат материал за размисъл, за книга, за филм дори, да ни замислят. Могат и да ни подлудят.

Какво не ми хареса?

Толкова симпатично българска история е, че се ядосах, когато се намесиха американски нотки. Вила на морето? Колко хора имат вила на БРЕГА на морето, която стои необитаема, чакаща някоя лична драма да те заведе там, за да наблюдаваш вълните и да разсъждаваш? Колко млади хора в България печелят толкова, че като им е нещо тегаво, да си хванат шапката и да обиколят Европа, сами, само за да се разсеят. Направо ми замириса на "Яж, моли се и обичай". Да, отиваме до Пловдив, но не, обикновено не обикаляме Европа. Не ми хареса и краят. Типичен е.

"Винаги съм харесвал музика, която те провокира, която изисква усилие, за да те допусне в себе си. Лесните песнички са за лесни хора, леката забава – за леки умове. Възприемането трябва да е труд, не подарък. Трябва да те боли от желанието да вникнеш; щастието идва по-късно, след усилието, когато вече си приет, когато можеш, когато знаеш. Когато усещаш пулса си в слепоочието."

Добре, тогава защо направи текста така предвидим?

Ще я прочета ли пак?

Едва ли.

вторник, 4 февруари 2014 г.

"Рицарите на празната чаша" - книга-огледало



Първо държа да кажа, че съм много подозрително настроена към хумор и сатира по отношение на родната действителност. Не защото въпросната действителност не си ги заслужава, а защото обикновено се правят по един и същ начин. Тоест по два начина. Първо - опитваме се да повторим старите български автори, което е нелепо, защото и времето, и хуморът са се променили. Второ - опити тип "Чужденецът", които ме изнервят с безсилието си. Все едно няма нищо по-смешно от това да се кепазим на фона на чужденците. Ние сме много прости, ха-ха-ха, как изглеждаме в очите на другите, ха-ха-ха...
"Рицарите на празната чаша" на Костадин Костадинов няма нищо общо с това, за което говорех по-горе. Авторът се е справил блестящо с една много сериозна задача - смехът.

За какво става дума?


"Рицарите на празната чаша" е мила родна картинка. Тук и сега. Времето си върви, години се менят, демокрацията заема мястото на социализма, но в България си остават места, където това няма никакво значение. Природата неумолимо сменя сезоните си, пролетта идва независимо от войната през зимата, гората мълчи упорито, хората се раждат и умират, варят ракия и я изпиват. Защото иначе не се живее.
Такова място е Църнокучево. Мястото, където се развива действието. Там само кучето Лиско не пие. Е, има и още един, но с трезвеността си той е спечелил всеобщо недоверие. Може да си помислите, че действието ще се развива около реколтата, но не, по холивудски завръзката е убийство. Всички знаят кой го извършил, той не се е и крил, но на никой не му пука. В това село никой нищо не е видял и всеки знае всичко. Всички са пияни, но не можеш да ги метнеш лесно. Може с години да не са припарвали до града, но цялата политика им е ясна.
Разбира се неизбежно е през стената на безразличие към цивилизацията да преминат разни иновации като европейски субсидии, паркинги и агитации, но те така се оплитат в църнокучевската действителност, че от тях нищо не остава в чистия им вид.
Там никаква техника не работи. Не работи и демокрацията, нито капитализмът. Нито разследването на убийство може да доведе до резултат.

Защо да се прочете?

Защото си заслужава. Много остроумна книга. Смешна, точна, съвременна, иронична, сатирична, на моменти чак прекалено истинска, та е неприятно. Независимо от кой край на България сте, ще намерите нещо от него. Защото в цялата страна хората давят радост, мъка и ежедневие в пиене, в цялата страна е пълно с дървени философи, които не може да учудиш с нищо, навсякъде се краде, навсякъде хора с позиции и обикновени наемници се скатават и в това е смисълът на тарикатлъка.
Обещавам ви смях, в който ще се намесят един булдозер, мечка с малкото си, магарица, тайнствен пророк, НЛО и разбира се Лиско - кучето, което единствено има връзка с Бога.

Защо да не се чете?

Любителите на леки романчета, кримки, любовни, леки трилъри... няма да я харесат. Това е книга-огледало. Стига да можем да се видим. Книга-мост, между времето преди и сега. Тези, които не познават "преди" (като мен), няма да разберат всичко, но според мен това не е лошо. Има много подтекст, който разбира се не е задължително да се търси, но ако се чете без него, не знам какво ще остане от текста.

Ще я прочета ли пак?

Сигурно. Като начало ще я дам на няколкото човека, за които съм сигурна, че ще я оценят.

петък, 3 януари 2014 г.

"Принцът на мъглата" - четете на тъмно



Започвам да пиша за Карлос Руис Сафон с дебютния му роман, макар да стана известен с трилогията си за възрастни, в която разкри тайните на Гробището за книги. Няма особена причина да постъпя така, просто така ми дойде. Снощи дадох "Принцът на мъглата" на племенника си. Убедена съм, че този тийн-хорър ще го заплени, макар да не обича много-много да чете, като повечето подрастващи момчета.
За тези, които са чели "Сянката на вятъра" и вероятно вече са фенове на Сафон до живот, трябва да предупредя, че го няма онзи майсторски размах, но пък със сигурност няма да бъдат разочаровани. 

За какво става дума?

"Принцът на мъглата" е роман, разказващ за приключенията на едно момче. Като при повечето такива литературни герои, приключението само го намира, но пък и той не остава безразличен и целенасочено си търси белята. Семейството на въпросния герой се мести в едно малко, скучно, но пък романтично крайбрежно градче, където той бързо намира местен приятел. Бонусът е, че това се случва през лятото. Но до тук със слънчевата история. Както заглавието подсказва, това е мрачна приказка. Намесен е самотен морски фар, неговият пазител, криещ зловещи подробности за живота си, странни каменни фигури (доста подвижни при това), много мъгла, смелост, дързост, любов, свирепият маг Каин, смърт, подозрително хипнотична котка, отдавна потънал кораб, дадено обещание и видеозаписи, от които ще ви побият тръпки. Проклятие е на път да се сбъдне, часовници се движат наобратно, а от един гардероб се разнася призрачно кискане.

Целият този пъзел се намества до самия край на историята, който никак не е щастлив, но пък е победа на доблестта и смелостта.

Защо да се прочете?

Романът е рожба на титан на разказа. Сафон просто притежава думите и правото да ги подрежда пленително. Прочетете ли една негова история, ще искате още. Чете се адски леко, но определено не е приспивна песен. Трудно е такива тъмни и мрачни истории да се разказват с такъв финес, без да оставят лош вкус в устата. Честно казано, не се сещам за човек, на който не би харесала, освен може би тези, които не обичат да си вдигат адреналина с малко здравословен страх. На всичкото отгоре и не е много обемна, което я прави лесна за преглъщане именно от юношите, за които първоначално е била предназначена.
Съветът ми е да се чете по тъмно, на спокойствие. 


Защо да не се чете?

Казах - нямам представа :)

Ще я прочета ли пак?

Много вероятно.