Преди да започна да пиша за романа - малко предистория. Това е първата книга, която излиза с логото на новото българско издателство Deja Book. Издателство, към което са вперили погледи всички, които обичат да четат и се интересуват от книгоиздаване в България. И най-вече феновете на Книголандия. Защото един от създателите на издателството е създателят на любимия блог - Христо Блажев. Онемях, когато научих, че напуска издателство "Изток-Запад", защото не можех да си представя нещо по-прекрасно от това да ти плащат, за да четеш. Но сега, след като знам причината, се съгласявам - има и нещо по-прекрасно. Да помогнеш на една книга да стигне до своите читатели.
Чудесен избор за първи роман на ново издателство според мен. "Булото" първо е български роман. Второ - много дълбок.
За какво става дума?
Става дума за последствията от едни събития у нас в края на 80-те години, които много хора определят като "срамни" за историята ни. Преименуването и в последствие прогонването на българските турци. Събития, които аз лично не помня съвсем и признавам, че никога не съм разбирала. Спомням си, че мои приятели имаха други имена, но защо, нито тогава, нито пък сега мога да обясня.
Да се събудиш с друго име, да трябва да научиш имената на децата си и да забравиш тези, които си им дал при раждането им, да не ти се позволява да спазваш традициите на дедите си... Това са неща, които никой никога не трябва да изживява.
Това са събития, които не може да останат без последствия. "Булото" е роман именно за тези последствия. Много жив, дълбок, трогателен, остроумен и подтикващ към размисъл роман.
За една любов между двама млади - българин и туркиня с ново име. За това може ли новото име и новата вяра да изличат корените и трябва ли? Нужно ли е да изказваме молитвите си в един и същи храм, за да можем да се обичаме? Заслужава ли си да се откажем от родителите си, за да бъдем с любимия си? За това има ли значение как се казва съседът ти, за да го уважаваш и почиташ.
Защо да се прочете?
Мартин Маринов притежава блестящо перо. Доказва го сигурно наградата "Перото на Йовков", но всеки един от вас ще го усети още с първите страници. Майстор на описанията. Така се възхищавах на умението му да пресъздава картини, че едвам се сдържах да не събудя някого посреднощ, за да му чета някой пасаж.
"Привечер след тежък летен ден. Сакар тепе се задъхва. Сушата е смазала Делиормана - жълто и оголено стърчи всичко, до което се докосва погледът. Лятото се влачи мъчително, пожари жънат вместо комбайни.
Овцете се точат в опушена върволица като военнопленници, които се връщат от фронта гладни и жадни.
....
И сенките са се скрили на сянка."
Писател, който умее да те изпоти с такова описание, прави чудеса, когато пише за сбития като Възродителния процес. Прости думи в прости изречения, но така използвани, че да не ти дават мира. И да те накарат да разбереш, че дори опитът да си представиш какво е чувството, е мъчителен.
" - Преди два дни идваха у дома да проверяват за имената, дали помним. Аз съм на петдесет и четири години, в мойта къща живеем дванайсет човека - жени, булки, синове, внуци. На вратата питат Васил тука ли е. Аз се обръщам и питам жената У нас има ли Васил ма, тя вика Не знам дали има. И отива да пита дали имаме Васил, а те като се ядосаха.... Как няма да знаеш какви са твоите хора, виж утре какво ще става с тебе.
.....
Аз какво да викам, ходих да питам и сега уча наизуст, ама всичките не мога да ги запомня, те са много. Какво ще става, не знам. Наздраве, комшу."
"Булото" ти помага да разбереш, че тези мътни събития са били изпитание не само за българските турци, а и за българите. Цял живот делили ограда, скърбяли заедно, празнували заедно, изгледали децата си заедно и изведнъж едните се оказват по-праведни от другите. А едните се оказват престъпници. Нежелани.
"Изведнъж ми хрумна, че след като не знам новите им имена, аз не познавам никого. В цялото село."
Дори няма да се захващам да ви говоря за любовната история, защото няма да ми стигне цял ден, а и предполагам сте добили представа за великолепието на текста. И за дълбочината му.
Защо да не се чете?
Има една група хора, порода, която предполагам е стояла в основата на Възродителния процес, на които този роман няма да се хареса. Наречете го интуиция.
" - Исинаа, защо казваш Бог?
- А какво да кажа, Господ ли?
- Не каза Аллах...
- Вече мисля, че е едно и също нещо, един и същ човек. Който се грижи за нас, когато ние не можем... И който дано да може да прощава. Повече от хората..."
Ще я прочета ли пак?
Задължително.
Няма коментари:
Публикуване на коментар