вторник, 3 юни 2014 г.

Мастилени петна


"Мастилени петна" е първият роман на Симо Андонов. Сигурно като всеки пристрастен читател, и аз много обичам да чета нечия първа книга. Особено, когато е българска, особено когато е съвременна.
Мастилените петна са най-често свързвани със световноизвестния тест на Роршах. Всеки вижда, каквото си иска. Според собствената си обремененост и изкривеност. В този смисъл, в книгата на Симо Андонов може да видите себе си, може да видите съседа или някой познат. Може пък образите да ви се сторят прекалено измислени. Зависи от собствената ви обремененост.

За какво става дума?

За двама души. Единият млад (Калин), другият - не (Харалампи). Единият гори да постигне мечтите си, другият ги е постигнал, но гори само в мъките на ежедневието. Единият се стреми към любовта, другият страда от нея. Но няма нищо по-типично от това, нали? Основните определения на младостта и старостта са именно тези. Книгата описва хем животите и терзанията на двамата, хем зародилото се помежду им приятелство. Чрез това приятелство младият трябва да разбере, а старият - да си спомни.
Действието се развива в България, в София основно. Което е супер. Неведнъж съм казвала, че ми липсват автори, които не се страхуват да описват съвременния град. Не да бягат в някое романтично село или в чужбина за по-лесно.

Защо да се прочете?

Защото е българска. Това първо. Според мен авторът има голям талант в описанията. И не говоря за онези блестящи, изпълнени с красиви сравнения описания на изгреви и залези. Говоря за описването на мокра софийска улица. На есен. На умора. На глътка хубава бира в жегата. На мръсотия. Такива неща.
Усмихнаха ме разговорите на развален английски. Защото българинът се разбира с всички. Или поне толкова много му се иска, че се получава.
Усмихнаха ме картините на дълбоко български реалности. Усмихна ме портретът на българската майка.
 "Има нещо необичайно типично и същевременно уникално за българските майки: те никога не ти позволяват да станеш от масата, преди да са ти донесли яденето,    
............
после през цялото време да стоят прави отстрани на масата, докато се храниш, сякаш те пазят нещо да не разстрои апетита ти, а не дай си боже, да не искаш допълнително! Тогава крайно се обиждат, че не харесваш храната им и бързат да ти сипят още два черпака, като обясняват, че това е съвсем мъничко.
...........
за да ти сервират огромен десерт, който ти задължително трябва да изядеш, въпреки че нямаш вече никакво свободно място в стомаха си, едва тогава те оставят да напуснеш трапезата, изразявайки известно недоволство, че нищо не си ял!"

Хареса ми идеята на автора да вкара в сюжета 8 повести, написани от единия му герой. Досущ като мастилени петна.

Защо да не се чете?

Не бих могла да кажа, че не трябва да се чете. Има вероятност да не ви хареса, ако сте от онези читатели, които непрестанно чакат нещо да се случи. Да убият някого, някой да забременее, някой да си тръгне, друг да дойде... Тази книга е по-скоро описване на вътрешни състояния, които водят до развитието на действия.

Ще я прочета ли пак?

Предполагам.