понеделник, 30 декември 2013 г.

"Ужас" ще ви накара да настръхнете...Не само от страх


Тазгодишният Панаир на книгата ме зареди до горе с нови книги и бързам веднага да ви споделя за впечатленията си от първата прочетена. Една от гордостите на издателство "Изток-Запад" - "Ужас" на Дан Симънс. Когато Христо Блажев (за тези, които не знаят кой е -http://knigolandia.info/ ) ме увери, че никога няма да съжалявам, че съм купила тази книга, аз нямах друг избор, освен да му повярвам.
Ако кажа, че романът е по действителен случай, ще преувелича. По-скоро е базиран на действителни събития.

За какво става дума?

"Ужас" (на английски Terror) е името на един от двата английски кралски кораба, които се отправят на смела експедиция в Полярния кръг, за да търсят митичния Северозападен проход. И това е факт. Тези два кораба заминават от бреговете на Англия през 1845 година и никога повече не се завръщат. До ден днешен никой не знае какво се е случило с тези 128 души екипаж.
Доколкото разбирам, това са единствените факти, на които се опира Симънс, за да развърже явно трудно обуздаваното въображение. Книгата е епична.
Докато я четох, аз мръзнах с моряците, гладувах с тях, тресях се от страх и от неизбежност, плачех от вълнение и надежда, за минута не останах безразлична към това необикновено развитие на събитията, което Симънс предлага.
Никога не съм знаела, че такива експедиции тръгват с храна за 6 години. ШЕСТ ГОДИНИ. Екипажите предварително знаят, че ледът е коварен и че с настъпването на всяка зима той ще се затваря плътно около корабите им и няма да ги пуска до следващата пролет. Евентуално.
Историята е поглъщаща по много причини. Авторът не само дава лица и характери на безследно изчезналите мъже. Някои харесвате, някои откровено ще намразите. Освен това пред читателя се разкрива напълно непознатия свят на ледена пустиня, където природните и атмосферни закони са коренно различни от тези, които познаваме. И уменията, които имаме в нашия свят, няма да ни свършат никаква работа сред враждебните ледове. И не е достатъчно това, ами нещо неописуемо жестоко и нечовешко дебне в бялата пустош. Нещо, с което мъжете от двата кораба не могат да се справят. Няма и къде да избягат.
Това е само част от абсолютно запленяващата история. Ще се запознаете и с любопитни подробности около навиците на местните, ще вкусите сурово тюленско месо, ще ловувате бели мечки (които, оказва се, никак не са вкусни), ще давате мило е драго за топла постеля, ще онемеете пред красотата на северното сияние, ще изтръпвате от човешката жестокост, низост и омраза, ще се прекланяте пред човешката смелост и състрадателност.

Защо да се прочете?

Най-малкото от почит към тези мъже, които са рискували живота си за напредъка на човечеството. Освен това романът е пълен с прелюбопитни подробности за живота на ледовете, които наистина не знам как авторът изобщо е научил, че да ги предаде с такава увереност.
За любителите на приключението, трилъра и мистерията - задължителна книга.

Защо да не се чете?

Има едно нещо, за което се сещам - в началото си романът малко клони към документалност. Наведнъж се изсипват десетки имена на хора от екипажа, заедно с техните чинове и роля на корабите. Направо е невъзможно за запомняне, но не се и налага, с развитието на историята всичко ще си дойде на мястото. Освен това "Ужас" е 791 пленителни страници, от които някои хора може и да се изплашат. А за тези, които обичат да четат  - знам, че това е бонус :)

Ще я прочета ли пак?

И още как!

сряда, 18 септември 2013 г.

Голямото приключение на малкото таласъмче





  За пръв път ми се случва да пиша за детска книга, затова мисля е редно да разчупя малко модела, който иначе следвам.

  "Голямото приключение на малкото таласъмче" е приказка-игра, във всеки смисъл, който можете да извлечете от думата "игра". Първата по рода си такава за най-малките. Признавам, че бях много приятно изненадана и нямам търпение да я чета на още неродените си деца.  

  Малкото таласъмче Таласъмчо е принудено да предприеме едно необикновено приключение. Какво ще бъде то, решава само вашето дете. В края на всяка глава пред таласъмчето стоят избори. Дали да приеме вълшебен дар или да продължи да търси своето вълшебно цвете. Дали да стане цар на таласъмчетата или да си остане обикновен. Дали да даде на тролчето своята единствена ръждива стотинка или да си я запази. Както виждате, това са все възпитателни избори. Но каквото и да избере детето ви, приключението прави своя завой и продължава към нови предизвикателства. 

  По този начин вие имате 100 различни развития на сценария в една единствена книжка, с над 20 различни края! По пътя си вашето дете може да се учи на цветовете, да научи какво е ляво и дясно, да опознае някои животни и да разбере, че най-вкусното ядене става само с любов. И че всяко едно цвете е най-красивото. 


 

  Освен това предметите, които се споменават по време на приключението, са съвсем обикновени, има ги във всеки дом, но с малко въображение могат да станат много специални. Сигурно не сте се досещали например, че не само в бутилките има духове, с повече късмет могат да се срещнат и в буркан с компот!
  Препоръчвам я на всички родители. И ви обещавам, че ще се посмеете. Трябва да знаете обаче, че не може да се намери в книжарниците. Може да се поръча само от сайта
http://prikazka-igra.com 

С една книга си решавате проблема с четенето преди заспиване за месеци напред. Всяка нощ различен маршрут, всяка нощ различен избор, всяка нощ различно приключение. И за вас, и за детето ви. Единственото, което ме безпокои, е че е толкова интересна, че има опасност детето да не иска да заспива.

 


Авторът Никола Райков е завършил информационни технологии в Чикаго. И разправят, че това били скучни хора. Нищо подобно! Поздравявам го и за усета към детското, и за остроумието, и за любовта, и за огромното въображение.

Не бива да се подценява и луксозното издание - твърди корици, гланцирана хартия, тази книга ще оцелее и за вашите внуци. Освен това илюстрациите са просто чудесни, както сами виждате. Големи, много цветни и приятни за гледане, за разлика от все по-модерните драсканици с остри ръбове, от които ме побиват тръпки.

събота, 14 септември 2013 г.

"Ад" има своите достойнства


Дойде време да пиша и за "Ад" на Дан Браун. След "Изгубения символ" съм напълно убедена, че пари за негова книга няма да дам, но чета, ако ми попадне случайно.

За какво става дума?
В центъра на събитията отново е професор Робърт Лангдън, който се надпреварва с времето и с куп неприятели. Животът му отново е заплашен, отново се налага да разгадае трудна енигма, за да се измъкне и разбира се, за да помогне на човечеството. Компания този път му прави тайнствената Сиена Брукс, която крие тайни за себе си до самия край на романа. Действието се развива във Флоренция и в Истанбул, което е приятно разнообразие. Историята е вдъхновена от една от най-мрачните класики - "Ад" на Данте. Всеки, който е чел оригинала, знае, че въпреки тежкия си език, произведението грабва, защото е зловещо.

Защо да се прочете?
Наскоро ми попадна някаква статия, че заради последния роман на Дан Браун, продажбите на оригинала на Данте "Божествена комедия" са се увеличили в пъти. Дори само ако ви накара да проявите интерес към тази световна класика, пак е достатъчно. Освен това можете на научите много любопитни неща, с които някой ден да спечелите "Стани богат". Като например, че дворецът на Пепеляшка на Дисни е вдъхновен от Синята джамия в Истанбул.
Не, сериозно, комерсиалната сила на Дан Браун не бива да се подценява. Аз лично научих много неща за световната история и за историята на изкуството, които дори не знам дали ще запомня, но съм благодарна, че поне ще останат в пасивната ми памет.

Защо да не се чете?
Ами не е най-доброто, което е писал. Мои познати дори ме бяха предупредили, че е по-зле от "Изгубения символ", за който всички сме съгласни, че е много голям спад в нивото, но не съм съгласна с тях. Не е по-слаб роман, може би е на същото ниво. Дразнещ е на моменти. Нали разбирате, че никой, който е преследван от полиция и обучени убийци, бягайки, не изпада в умиление от паметници, когато ги зърне. Нито пък един от тези убийци, гонейки жертвата си, не разсъждава върху демонстрацията на превъзходство на мъжкото над женското в произведения от дадена епоха. Ако не умеете да се абстрахирате от този холивудски похват в литературата, това не е вашата книга.

Ще я прочета ли пак?
Едва ли.

петък, 13 септември 2013 г.

"За разумната употреба на комплиментите" - не правете тази грешка


Тази книга попадна при мен случайно. Стана по време на една от онези чудесни инициативи "Свободна книжарница". Носиш книги, взимаш книги. Чудесно е, защото хем споделяш, а те книгите са за това, хем успяваш да разкараш четиво, което не харесваш, хем се сдобиваш с нещо ново и интересно без пари.
Заглавието ми хареса, макар да ме обезпокои авторът. Нещо смътно ми подсказваше, че май не е от най-любимите ми, но не можех да си спомня дали наистина съм чела нещо негово или просто го бъркам с някого.

За какво става дума?
Главната героиня Изабел за по-удобно е богата наследничка, защото иначе няма как да се обясни безцелното й мотаене насам-натам, както и почти благотворителната ѝ работа като редактор на “Преглед на приложната етика" - издание, което никой не чете. Влюбена е в 14 години по-млад от нея мъж на име Джейми, а плодът на любовта им се казва Чарли. Влюбените не живеят заедно, никой не знае защо. Сложно е. Предполага се, че интригата трябва да се завърти около една картина на починал художник, която изведнъж повдига въпроси за автентичността си. Освен това любовникът ѝ по една случайност преди време е бил с племенницата ѝ, което поставя и тримата в неловки ситуации. А освен това и някой иска да заеме така апетитното място на Изабел като главен редактор на никому неизвестното списание.

Защо да се прочете?
Ако обичате така наречените "плажни четива", без особен смисъл, пак може би няма да е вашата книга, защото авторът (Алекзандър Маккол Смит) се напъва да образова на тема история и изкувство, че на места даже и на тема философия. Но ако обичате романи от поредиците на Рийдърс Дайджест, може и да ви хареса. Макар че не обещавам, че горещо ще я препоръчвате наляво и надясно.

Защо да не се чете? 
По ред причини. Аз лично смятам тази книга за изгубено време, а рядко смятам така за някоя книга. Не знам дали става дума за лош превод, възможно е, макар че е малко вероятно. Целият текст звучи като изсмукан от пръстите. Усещат се някакви напъни за впечатляващи описания. Образователните вметки, за които вече казах, стоят като кръпки. Все едно авторът си казва: добре, знам, че нямам кой знае какъв сюжет, да не кажа никакъв, ама поне да покажа, че съм умен като цитирам няколко закона и 3-4 философски течения. Някаква много лоша комбинация между любовна история, мистерия и аз не знам още какво. Даже любовната история не звучи правдоподобно, не повярвах на нито една от думите или мислите на героите, според мен никой не говори така на партньора си, нито се държи така с него. Толкова много не ми хареса, че представете си изумлението ми, когато четях биографията на автора.
  • 2004 : награда “Автор на годината” на British Book Awards;
  • 2004 : награда “Автор на годината” на Booksellers’ Association;
  • 2004 : награда “Автор на годината” на Waterstones
  • “Възхитително... Маккол Смит е написал възхвала на добротата, толкова дефицитна в нашия свят”. Сънди Телеграф  ?!?!?!?!?!
Ще я прочета ли пак?
Никога.

понеделник, 2 септември 2013 г.

Моите 10 - колкото и да е трудно класирането

1. Тютюн - Д. Димов

2. 1984 - Дж. Оруел

3. Защита Лужин - Вл. Набоков

4. Непосилната лекота на битието - М. Кундера - и всичко негово

5. Идиот - Ф. Достоевски

6. Майстора и Маргарита - М. Булгаков

7. Яловата вдовица - Б. Асиова

8. Всичко на Дамян Дамянов

9. Палата номер 6 - А. Чехов и изобщо неговите разкази

10. Разкази - И. Вазов и стиховете на Н. Вапцаров поставям на едно място

петък, 19 юли 2013 г.

"Апарат" - една книга, която ме изненада




Какво четеш сега?
- "Апарат". 


За какво става дума?

 - Хм... Наистина, за какво става дума. Дали за консуматорското общество и откачените мечти да притежаваме неща, от които нямаме никаква нужда, но които са ни втълпени като крайно нужни от рекламите и от другите? Дали за това, че е възможно и напълно реално в най-скоро време да се образуват движения с хиляди последователи, които да отрекат безполезното пазаруване и да се съсредоточат върху земята, храната и простия модел "услуга за услуга". Дали за сблъсъка на тези идеи? Или за това, че колкото и логично и справедливо да ни звучи един лидер, винаги трябва да имаме едно на ум за него. Защото ВСЕКИ има цена. Или пък е обикновен роман за един тип Емил, който се опитва да се възползва от шанса на живота си да стане милионер. Не законно, разбира се, но това в България така или иначе се толерира, даже аплодира. Или за това да си дадем сами сметка на какво сме способни, ако ни се удаде възможност да решим всичките си проблеми с кредити и наеми, като прецакаме някого? Дали точно тогава няма да срещнем другото си аз?

Защо да се прочете?
Млад български автор. За мен обикновено това е достатъчна причина. С текст на Васил Георгиев се срещам за пръв път и мога да кажа, че много ми хареса. Да, тръгна ми трудно, малко странно ми звучеше в началото, но после всичко си дойде на мястото. Сюжетът е динамичен, развръзките са неочаквани. По много лек начин е смесил темите за консуматорството, за които вече споменах, евентуалните начини да се борим с тази тенденция и приключенията на главния си герой. Препратките с действителността са неизбежни, имам предвид политици, играчи от ъндърграунда, бивши властимащи. Сюжетът хем е безкрайно реален, защото да, така се случват нещата, хем има нереални включвания като една от героините - Дневна звезда. Ако ви се чете роман за София, България, сега, това е вашата книга. Съвременна, леко смахната, доста сериозна на места, остроумна.


Защо да не се чете?
Не ми хареса само краят. Някак ми остана недовършена, а може би именно това е била целта. 


Ще я прочета ли пак? След много време.

четвъртък, 6 юни 2013 г.

Невидимият мост - Джули Оринджър пише така, че ѝ завиждам



За какво става дума: Андраш Леви става студент по архитектура по чудо. Чудото се състои в това, че той не може да си позволи образованието, родителите му още по-малко, но талантът му бива забелязан и Андраш печели стипендия. Евреинът от Будапеща пристига в Париж. И до тук да спра, пак имате причина да прочетете романа, само дето всичко тепърва предстои.
Приказката започва обнадеждаващо и както често става и в живота... несправедливостта само чака да се зарадваш. В Европа избухва Втората световна война. Можете да си представите какво означава това за едно еврейско семейство. Джули Оринджър разказва премеждията на фамилията Леви, принудена да оцелява, както може. А Андраш тъкмо е успял да се оплете в една тайнствена история, в която първо се оказва доставчик на писмо, после се увлича по получателката му - учителка по балет, а в крайна сметка си спечелва и куп други неприятности.

Защо да се прочете: Романите, свързани с война, винаги са оставяли в мен едно чувство на недоумение. Особено, когато е засегната темата с избиването на евреи. Защо? Наистина ли хората могат да бъдат толкова жестоки без причина? Наистина ли някой си въобразява, че е НОРМАЛНО, че е СПРАВЕДЛИВО да убиваш стотици невъоръжени хора? Но това е друга тема.
Причината да прочетете "Невидимият мост" е проста - това е великолепна книга. И не става дума само за могъществото и жестокостта на войната, които винаги те карат да мислиш. Джули Оринджър всъщност много умело маскира войната като една тайнствена сила, която мята семейството на Андраш Леви като парцалени кукли. Този жесток кукловод си играе с чувствата, здравето, нервите, живота им дори. Събира ги и пак ги разделя, за да ги събере пак и пак да ги раздели.

Защо да не се чете: Описах ви темата на романа и ако тя не ви допада - ето ви причина. Също така едва ли ще посегнете към "Невидимият мост" ако сте от онези хора, които се плашат от дебели книги.

Ще я прочета ли пак: Задължително!

четвъртък, 9 май 2013 г.

"Яловата вдовица" - един роман на нашия език



От доста време се каня да ви запозная с една своя много любима книга. Става дума за "Яловата вдовица" на Бойка Асиова. Сега, когато започвам да го правя разбирам, че искам да кажа толкова много неща, че не знам как да започна.
Бойка Асиова е необикновен автор. Майстор на една много топла, истинска, дълбоко българска реч. Вълнуват я историите на малките хора, на тези, с които се разминаваме, на тези, за които не предполагаме, че ги има. Любимите ѝ места са малки села, където търси духа на старите българи. Асиова е носител на наградата "Николай Хайтов" точно за този роман, често сравняват писането ѝ именно с Хайтов. Но аз нямам намерение да я сравнявам с никого.
Прекланям се пред умението ѝ леко да подхване текста, да го люшне като хоро, да го остави да почине на свежа сянка под крушата в двора, после да го поръси с ледена вода от кладенеца и пак да го засили по баирите. Да те накара хем да се чудиш защо не използваме вече тези красиви думи, хем да тръпнеш в очакване за съдбите на героите, хем леко да се срамиш, че знаеш толкова малко за страната и сънародниците си.

За какво става дума? Както се разбира от заглавието, става дума за една жена, останала вдовица без време. Много млада и хубава. Враница. И ако си мислите, че съдбата на вдовица буди само съчувствие у околните, лъжете се. Враница е изправена пред ужаса да бъде хубава и неомъжена, когато другите жени смятат това за грях. И всичко това в едно мъничко градче, където всички се познават. Животът на героинята никога не е бил лек, не олеква и до края на историята. Дори любовта между нея и албанеца Адем е някак мълчалива, недоизказана и странна. Но даже и такава, пак е топла и човешка, пак е хубава и истинска. И тъкмо те е стоплила, когато между тях като клин застава една клетва със силата на проклятие. Клетва за смърт, корените на която са много назад в поколенията и вероятно ще пробият много напред в следващите. Трябва да се вземе решение, толкова тежко, че не е по силите на човека. Някой трябва да умре, друг да се роди, а любовта... тя остава като мирис на подправка.

Защо да се прочете?  Най-вече заради езика, на който е написана "Яловата вдовица". Ще ви се услади, обещавам ви. Защото е прекрасна история - и силна, и тъжна, и весела, и любовна. Истинска. В романа си Асиова проследява съдбите на много герои от градче в разложката котловина и те почти всички си имат прототипи. Това е от книгите, които не ти дават да ги оставиш, докато не свършат.

Защо да не се чете? Ами, ако си луд фен на фентъзито, например, не мисля, че това е твоята книга. Ако си под 18 години, също се съмнявам, че ще ти влезе под кожата.

Ще я прочета ли пак? Вече съм я чела три пъти. Ще я оставя да отлежи и пак ще я подхвана. Сигурно защото всеки път, когато свърши, ме оставя с дълбоко съжаление, че се разделям с Аджисале, Айдън Динка, Чибук Тонка, Рабието.... Прочетете и ще разберете какво ви казвам.

вторник, 16 април 2013 г.

Калин Терзийски - "Войник" на 40



Прочетох "Войник" на Калин Терзийски като първата негова книга, с която се сблъсквам. Да, да, знам, крайно време беше. След толкова слушане за автора и произведенията му, очакванията са неизбежни. Ако кажа, че ми е харесало, ще съм се изразила меко. Очарова ме. Но по един начин, който малко хора могат. И обикновено го могат мъже, съжалявам, но е така. Бях чувала много за приятната лудост на Терзийски и сега вече знам какво е това. Богат език, много истински, изумително искрени вметки от вътрешността на мислите, едва забележима философия. Майсторство.

За какво става дума?  Сюжетът проследява пътя на автора като писател, някъде из Северна България. Но не е толкова важно къде е той и с кого, по-важни са мислите, спомените и чувствата му по време на това пътуване. Ако беше естраден певец, тази книга щеше да се казва "Един мъж на 40". Носталгия по казармата, поклон пред истинското приятелство, малко вътрешен мъжки свят, малко сблъсък с нежния пол, и най-важното - неизбежното осъзнаване на смъртта. И колко е кратко времето преди нея. За мен като жена беше много любопитно да надникна в главата на един зрял мъж. Да видя, че и него го е страх, че и него го мъчат спомени. И съмнения.

Защо да се прочете?  Горещо препоръчвам, особено на хората на 40 и отгоре. Ще ви хареса, ще се посмеете, пък даже може и да поплачете. За едно време, което сме свикнали да хулим, но което е повече от свидно, защото е символ на младостта и на очакването за промяна.

Защо да не се чете? Калин Терзийски прави всичко възможно тази книга да е интересна на много широк кръг от хора. Все пак има огромна вероятност да не ви е много понятна, ако сега сте на 18 години. Препратките към казармата ще ви звучат мъгляво и няма да разберете как е повече от естествено в ония времена хората да се противопоставят на основа музика - рок и сръбски турбофолк.

Ще я прочета ли пак? Сигурно. По-сигурното е, че ми се отвори апетитът за други негови произведения.

четвъртък, 11 април 2013 г.

Историята на един невъзможен живот


За какво става дума? 
Това е един роман на възможността. Роман, който загатва "какво било, ако..." В случая - ако е верен слухът, че Анастасия, оцелялата по чудо дъщеря на последния руски император, наистина е избягала в България. А дали е било така? Как е стигнала до тук? Знаели ли са висшите сили, че се крие у нас и ако да - търсили ли са я? Какво е станало с богатството ѝ, кой ѝ е помогнал. Все въпроси, на които Христо Карастоянов дава отговор по свой начин. В една негова хипотетична история.
Такъв роман е опасен като проект, поне според мен. Трябва да е много добре исторически обоснован и да не прекалява с предположенията, за да звучи достоверно. Според мен авторът се е справил блестящо. Оставил е енигмата, колкото да пали въображението, но и е дал едно възможно обяснение, за да се засити гладът на читателя. Прекрасна книга.
Оставя чувство за един неизживян живот, за мисли, които не са минавали през ничия глава, за дрехи, които никой не е носил. Както казва самият автор: "А от времето остават само възможните спомени за напълно възможни срещи и невъзможни сънища - като стари снимки, подредени с несигурната логика на албум, който никога няма да имаш."


Защо да се прочете?  Защото ще ви даде знания, които може би липсват или са непълни. За да си позволите да повярвате на един художествен отговор на една от големите исторически загадки. За да се опитате да си представите как живее една жена с кралска кръв в едно планинско село. От какво се страхува и за какво мечтае.

Защо да не се чете? Ако сте фенове на книги тип трилъри, които се четат на един дъх и нямат нужда от препрочитане, недейте. Това е книга, за която трябва да си дадете време. Да я усетите и осмислите. Не го препоръчвам и като плажно четиво.

Ще я прочета ли пак? Предполагам, че да. Но след време. Със сигурност ще я препоръчвам, какво я препоръчвам и на вас

сряда, 20 февруари 2013 г.

18% сиво - роман-приключение






За какво става дума? Става дума за едно пътуване. Бягството на един българин от посткомунистическа България към новия свят. Едно препускане от Мексико до Ню Йорк. Носталгия по една любов, по отминал живот, мечти и надежди, суровата красота на пътя. Звучи ви познато? Ще си кажете, че ви е писнало от пътувания навътре и навън в душите на автори като Паулу Коелю. Не, не, не….. тук  е намесена една торба марихуана. Една изпепеляваща любов. Едно бягство от всичко. Кръв, секс, мръсни тоалетни – такива, каквито са в живота, а не такива, с които някои се опитват да скандализират читателя. Нищо не е спестено, наистина нищо. Дори нещата, които вие самите бихте спестили, ако се наложи да разкажете за деня си.

Защо да се прочете? Защото ще се убедите, че български автор може да звучи истински, съвременно, по своему. Че може да бъде разказана леко и без напъване една история, в която, сигурна съм, ще намерите себе си на места и ще се съгласите, че такива сценарии може да поднесе само животът. Захари Карабашлиев живее от много години в Америка, следователно от много години езикът, на който се изразява и мисли, е английският. Което още повече ме изпълва с уважение, заради оформянето на текста, подреждането му и воденето на читателя в това съвременно приключение. Именно така бих нарекла този роман – роман-приключение. Тази книга ще се хареса на много различни хора. Защото е разказана човешка история. Не звучи фалшиво, макар на места да е толкова фантастична, колкото само животът може да си позволи да бъде. Самият автор твърди, че всички случки в „18% сиво“ са негови преживявания, подредени не в реда им на случване, а в ред, подходящ за историята.    

Защо да не се чете? Ами… всъщност не се сещам за такава причина. Моят съвет е да пробвате, а прогнозата ми е, че историята няма да ви даде мира, докато не я завършите. 

Ще я прочета ли пак?  Това, мога смело да заявя, е една от любимите ми книги. Една от книгите, които съм препрочитала и към която пак ще се върна.

събота, 9 февруари 2013 г.

„Вакантен пост“ - Създателката на Хари Потър с първи роман за възрастни



За какво става дума: Действието се развива в Пагфърд – провинциален измислен английски град. Жителите му се разкъсват между завистта си към по-големите градове и гордостта от красотата и спокойствието на родното си място. Противно на очакванията за пълна скука, градчето е изпълнено с интриги. Те достигат своя пик и заплашват да се превърнат във война след смъртта на общинския съветник Бари Феърбрадър. Бари е главен герой в романа, доста ярък в своето отсъствие. Не се случва за пръв път повествование да се върти около липсващ човек – мъртъв или просто изчезнал. (Едва ли някой е забравил колко добре Лора Палмър игра труп, например). Тук разликата идва от факта, че с кончината си Бари оставя свободно място в общинския съвет, което, оказва се, е доста апетитна хапка.
И така, английската провинциална идилия е разтърсена от скандали, клюки, страсти и много болка. Нищо не е каквото е било. Домакините се оказват привлечени от младежи или започват да хранят мисли за убийство, наглед идеални двойки се разделят, образцови граждани показват психични отклонения и странни наклонности, социално слаби жители се борят за оцеляването си, на ръба на закона, на ръба на живота.

Защо да се прочете: Едва ли има нужда да убеждавам феновете на поредицата за Хари Потър да прочетат първия роман за възрастни на Дж. К. Роулинг. Признавам си, че аз не спадам към тази група. Романът има достойнства по няколко причини. Най-важната е, че Роулинг си остава блестящ разказвач, който не пести описанията. Самият факт, че й трябваха 7 тома, за да разкаже една история, пък била тя и пълна с вълшебства, говори достатъчно. Във „Вакантен пост“ тя категорично и умело излиза от амплоато си на детски писател. Езикът й е много рязък на моменти, изпълнен с нецензурни изрази, които разбира се, идват от устата на героите й. Но все пак, тя показва, че познава истинския живот и истинския език не по-зле от училищата за вълшебства. Успява да накара читателя да опознае героите й, да си създаде мнение за тях и след това ги завихря в такава въртележка, че ви предстои да си промените мнението няколко пъти. Това, което на мен най-много ми хареса е, че развръзката е в самия край на романа, когато сте си мислели, че всичко ви е ясно.

Защо да не се чете: Не се захващайте, ако сте от читателите, които нямат търпение. Ако обичате романите тип екшън, това не е вашата книга. Не започвайте и ако очаквате поредната книга от типа Хари Потър. Както вече казах, Дж. К. Роулинг очевидно е сложила точка на тази история. Поне засега.

Ще я прочета ли пак? Не знам. Едва ли. Имам твърде малко време да прочета всичко, което искам, рядко остава време за препрочитане. Това, което мога да кажа е, че ще прочета следващия й роман.