петък, 7 февруари 2014 г.

"Места за дишане" винаги има



Обичам да си купувам книга, за която не съм чувала нищо и нямам очаквания. Харесва ми да "започвам начисто" с автор и текст. А най-любимо ми е, когато става дума за български автор.

За какво става дума?

"Места за дишане" е втората книга на Емануил Видински. 

Разказва се за двама съпрузи - Милена и Константин. Някога до болка заедно, понастоящем до болка бивши. Текстът е разделен на три половини - една за мъжа (Аз), една за жената (Тя) и една Ние. "Аз" и "Тя" са две много различни половини. Тази за мъжа ни запознава с един малко превзет, егоистичен, странен и самовлюбен човек, който не успява да намери път към другите или по-скоро целенасочено гори мостовете зад себе си. Който се е докарал до там, че не може да понесе дишането на хората, тяхното издишване, което се полепва навсякъде. Тяхната множественост.

"Ето това беше проблемът: безразличието ми; студенината ми. Само не разбирах защо тя пречи и наранява хората; не разбирах защо едно пасивно действие е толкова активно нараняващо. Но най-много не разбирах защо трябваше да ми пука от това."

Тази за жената обаче е много.... женска. Много по-топъл текст, по-чувствен, състрадателен, приключенски. За което адмирирам авторът, все пак той е мъж, показва разбиране на женския свят.

"Един много важен клиент на фирмата я бе поканил да уточнят детайлите в един ресторант и тя прие. Знаеше много добре какви са намеренията му, но от един момент нататък всяка красива жена започва да се научава да приема известни предложения, извличайки от тях всичко, от което има нужда и давайки толкова, колкото е решила да даде."

Какво ми хареса?

Хареса ми, че ме грабна и я завърших за една нощ. Хареса ми, че отношенията са истински, понякога хората се разделят, без видимо да има каквато и да е причина. И всеки го преодолява по различен начин. Хареса ми ролята на града в това преодоляване, София е описана като спасително място, а при Константин е намесен и любимият Пловдив. Върнах се към студентските си години. "17 е сложна възраст. Вярваш си, а след 10 години не ти се иска да си си вярвал. Но ти се иска отново да си на 17, за да си вярваш." Адски много харесах и погледа към заобикалящите ни. Ако им обръщаме внимание, историите по лицата им, дочутите разговори, забелязаните жестове, могат да ни измъкнат от собственото ни нещастие, да ни дадат материал за размисъл, за книга, за филм дори, да ни замислят. Могат и да ни подлудят.

Какво не ми хареса?

Толкова симпатично българска история е, че се ядосах, когато се намесиха американски нотки. Вила на морето? Колко хора имат вила на БРЕГА на морето, която стои необитаема, чакаща някоя лична драма да те заведе там, за да наблюдаваш вълните и да разсъждаваш? Колко млади хора в България печелят толкова, че като им е нещо тегаво, да си хванат шапката и да обиколят Европа, сами, само за да се разсеят. Направо ми замириса на "Яж, моли се и обичай". Да, отиваме до Пловдив, но не, обикновено не обикаляме Европа. Не ми хареса и краят. Типичен е.

"Винаги съм харесвал музика, която те провокира, която изисква усилие, за да те допусне в себе си. Лесните песнички са за лесни хора, леката забава – за леки умове. Възприемането трябва да е труд, не подарък. Трябва да те боли от желанието да вникнеш; щастието идва по-късно, след усилието, когато вече си приет, когато можеш, когато знаеш. Когато усещаш пулса си в слепоочието."

Добре, тогава защо направи текста така предвидим?

Ще я прочета ли пак?

Едва ли.

Няма коментари:

Публикуване на коментар