събота, 28 май 2016 г.

Когато езикът ти е Убиец



Васил Панайотов видях в Ръкописът и още там го леко го намразих, заради прекаления му талант. Той е от хората, които създават цитати с всяко второ изречение. 

Всяко обещание е валидно само към момента да даването му. Има две причини за това, едната не е предумишлена, другата е. Първо, човешките намерения, дори и добрите, са неустойчиви на времето, и второ - хората, дори и добрите, лъжат.

За Васил Панайотов информация може да си намерите сами, как прилича на рецидивист и така нататък, как не влиза в клишето и прочие. Аз ще говоря за романа му Убиец. Който е печелил незнамколкоси втори места. 
Някои хора твърдят, че хубавата книга се познава по това дали те грабне отначало. Не споделям това мнение. Книгите са като хората - различни са. Има трудни, лесни, невъзможни, евтини, всякакви. Тази книга се чете на един дъх. Приключих я за един следобеден сън на сина ми.

За какво става дума?

Не ми се ще да разказвам сюжета, защото в случая той е нищо без езика, а езикът на този автор трябва да се усети. Не знам как ще се превежда на други езици, но му пожелавам да се сблъска с този проблем. Имам предвид, че Васил Панайотов подрежда думите, така че те да му служат не само смислово, но и често звуково. 
Главният герой Велин скача през прозореца на удобния си подреден, богат, мечтан живот, право в нищото. Което нищо той нарича "свобода". Без пари, телефон, дрехи, съпруга, деца, дом, кола... Както сигурно се досещате, не е важно какво яде и къде спи, а дали намира мечтаната си свобода и дали свободата означава безнаказаност.

Защо да се прочете?

Романът е написан без ефемизми и заобиколки и това, както разбирам, предизвика реакции в двата полюса. 

А специалитетът на Ориента се оказа най-обикновено ръгане с претенция. Дори малко ме беше гнус. Задникът на Мелиха произвеждаше едни въздушни звуци... Като пръдни, ама навътре.

Този език е убиец. За някои фатален, за други, в смисъл на трепач. Няма как да останеш в безопасност, пишейки така. Но за мен е важна цялата картина, а и подобен език би ме подразнил, само ако е самоцел. 
За романа си съставих мнение чак накрая. До последно ме се губеше цялата картина. Не че не ми харесваше през цялото време, просто все чаках да видя идеята. 
Има защо Убиец да е винаги на финал, просто текстът е такъв, че не може да те остави безразличен. Темата за престъплението и наказанието, възмездието и пътят към себе си хич не е нова, но представена на ТОЗИ език, дава друга гледна точка.

Католишките храмове са по-практични. Имат безброй седалки, на които можеш спокойно да се оплуеш и приличат на киносалони. Нашите черкви са като изографисани терариуми. Влажни, празни и правостоящи.

Защо да не се чете?


Два момента в романа ме боднаха в очите, единият е софийския диалект на работниците във варненски хотел. Варна, нали, какво знаем, е с пословично силен източен говор. Другият въобще няма да го споменавам. Един вид, заяждам се на дребно.

Ще прочета ли пак?

Вероятно.

четвъртък, 2 октомври 2014 г.

Поетът умира в "Една и съща нощ"



За какво става дума?

Не знам доколко е правилно "Една и съща нощ" да се нарече исторически роман, но аз лично така го чувствам. Без да имам понятие доколко всички описани събития почиват на исторически факти.  
Удоволствието на читателя идва от много места. Първо - това е роман за Гео Милев. Или поне като такъв ще остане известен, макар поетът да не е единственият главен герой. Наравно с поета, Христо Карастоянов представя неговия близък приятел, сътрудник и съратник Георги Шейтанов. Шейтанов е сред най-скандалните личности на своето време – анархист и публицист. Той финансира амбициозните проекти на Гео Милев ("Пламък"), освен това твърдо застава до него по време на мъчни за свободното слово времена. Романът обхваща периода 1923-1925 г. Последните години от живота на поета. Тогава той стартира литературното списание „Пламък“. 
Второ - описаното време, за държавата, за литературата и в частност в живота на героите. Трето - начинът на писане. Карастоянов броди из улиците на стара София много уверено. Толкова, че читателят се чувства уютно и сигурно и не поставя под съмнение нито един завой, който прави нощта. 




Защо да се прочете?

Героите живеят, дишат, горят, умират, борят се, творят, предават, заговорничат и убиват. Стремително, без колебание, действието се развива задъхано. Въпреки това обаче, на мен романът ми отне доста време. Не знам дали мога да обясня защо. След края на някоя глава или след някой от разговорите между Гео Милев и анархистът Шейтанов, се усещах, че продължително гледам в точка. Дали заради препратките към съвремието ни - които са умишлени и съвсем неизбежни. Дали за да осмисля времето, не знам, но в никакъв случай при мен не беше роман за една нощ.



".....
Фаровете на тежкия автомобил режели мрака отпред, но осветявали само скалите край шосето, цялото побеляло, измито от неспиращия дъжд на онази пролет, осеяно с черни локви, които колата
разпаряла и бисерно разпръсвала надалеч встрани. Шофьорът бил добър и свирепо завивал по стръм-
ния път и той, както бил омотан с ония въжета на задната седалка, нямало как да се улови за бронзовата дръжка отстрани и се люшкал ту на едната страна, ту на другата.

Откарали го отвъд планините, в Горна Джумая, а там го чакали патетичните убийци, чиито имена
били в устите на всички през оная година на необявявана от никого, но затуй пък отвратителна война
на всеки срещу всеки. И разправят, че тия почнали да го съдят. А той им казал да оставят тая работа.

"Мен – казал – не можете да ме съдите. Мен – казал – или трябва да ме стреляте, или да ме пуснете."



"
У нас е така - казал. - когато арестуват, бият, избиват - това е Закон за защита на държавата. А когато им се отговори по същия начин - това е терор. Точка!
                                                                    ...........

Та да си дойдем на думата - казал и вирнал пръст. - Значи! Художествените произведения - наравно с позивите! Цензура! Само че кога е било цензурата да бъде увековечена с един извънреден закон?! А у нас го направиха. И не го направи парламентът, защото у нас парламентът не пее от юни двайсет и трета насам. Направиха го николамилевците и борисвазовците, направи го правителството, а особата тутакси го подписа! И тук - казал - е най-страшното. Защото, ако една власт веднъж го е сторила, всички, които дойдат след нея, ще се чувстват свободни да го правят занапред, додето на света останат само вестници, повтарящи единствено думите на министър-председателя, та да няма друга истина, освен неговата!.... Ибрикчии ще ни учат що е истина."

Защо да не се чете?

Наистина не виждам причина. Дори романът е представен под формата на дневник на Карастоянов, много прилежно "разбит" на части, което го прави още по-лесен за четене.

Ще я прочета ли пак?

Със сигурност.