Пътят

От много празници не ми остава време да седна да пиша. Но затова пък не спирам да чета. И така - първата книга от препоръчания списък, която прочетох, е Пътят.

Нямах никакви очаквания, не бях чувала нищо за романа, не знаех, че е филмиран, въобще - започнах напълно начисто. Това е разказ за пътуването на баща и син през Америка в търсене на океана. Баща и син, които са едни от малкото оцелели хора - и като същества от вида, и като човеци, запазили разсъдъка и добротата си. Америка, опустошена от природни катаклизми, без никаква природа, без подходящи условия за живот, без слънце, храна и сигурен подслон. Авторът не дава имена на героите си, което според мен е страхотно хрумване, защото поставени в такива условия, те са всеки. И никой. Всеки родител, всяко изплашено дете, всеки човек.
Пътуването продължава седмици, може би години, няма никакво значение, защото всеки ден е агония. Извадено от удобствата на цивилизацията, човекът е беззащитно животно, много уязвимо на студ, глад и умора. А проблемите на това семейство не свършват до там. Когато няма храна, всичко е храна. Всеки е храна.
Те не само трябва да оцелеят един за друг, те трябва да оцелеят, за да запазят човешкия вид, човещината.
Много суров разказ, написан без излишни увъртания, без излишни отклонения, сравнения, описания. Изреченията са остри и ясни, болезнени като студа. Не можеш да останеш безразличен към това семейство, а когато си родител, чувството е смазващо.

"Мъжът се спря за миг и се ослуша, държейки момчето. Чу ги да разговарят някъде при пътя. Глас на жена. Сетне чу шумоленето на сухите листа. Хвана ръката на момчето и тикна револвера в нея. Вземи го, прошепна той. Обгърна раменете му с ръка и я задържа там. Телцето му беше толкова слабо. Не се страхувай, каза той. Ако те хванат, ще трябва да го направиш. Разбираш ли? Не плачи. Чуваш ли ме? Знаеш как да го направиш. Пъхаш го в устата си и го насочваш нагоре. Направи го бързо и силно. Разбираш ли? Спри да плачеш. Разбираш ли?"

Много ми е трудно да говоря за книгата, без да разкажа всичко и да съсипя удоволствието ви да я прочетете сами. Не е първият роман, развиващ темата за някакъв вид край на света и на съвременната цивилизация. Защо този е по-добър от другите? Както вече казах, езикът е много въздействащ. Огромното бреме на един родител да опази детето си, без всъщност да знае има ли някакво бъдеще за него. Докато четях, си дадох сметка, че най-добрият начин да намериш ясен смисъл на живота си, е да останеш без никакви избори. Колко време може да разсъждава човек над екзистенциални въпроси, когато няма какво да яде, къде да се скрие, болен е и е с дете? Нещата стават болезнено прости за оцеляващия. Разсъжденията остават за читателя.

"Те го следваха доста време, но при неговото темпо непознатият ги бавеше, а денят напредваше. Най-накрая той седна на пътя и не стана повече. Той беше обгорен като всичко наоколо, дрехите му бяха черни и опърлени. Едното му око беше изгоряло и затворено, а косата му приличаше на мръсна пепелява перука върху почернелия му череп. Когато се изравниха с него, непознатият наведе глава. Сякаш беше направил нещо лошо. Обувките му бяха омотани с тел и полепнали със смола от пътя. Седеше мълчалив, свит в парцалите си. Момчето го гледаше. Татко? - прошепна то. Какво му е на този човек? 
Бил е ударен от мълния. 
Можем ли да му помогнем? Татко?
Не. Не можем да му помогнем.
Момчето продължи да дърпа палтото му. Татко? - каза то.
Престани.
Не можем ли да му помогнем, татко?
Не. Не можем. Нищо не можем да направим за него."

Не знам дали това е книга, която ВСЕКИ трябва да прочете. Но е книга, която ще препоръчвам горещо. И със сигурност ще се върна към нея след време.