Преди време ми попадна един от онези списъци: "еди-колко-си книги, които всеки трябва да прочете". И понеже бяха само 20, реших да погледна. Ето ги и тях:
1. “Дзен и изкуството да поддържаш мотоциклет“ от Робърт Пърсиг
2. „Хълмът Уотършип“ от Ричард Адамс
3. „Последната лекция“ от Ранди Пауш и Джефри Заслоу
4. „Кратка история на почти всичко“ от Бил Брайсън
5. „Човекът в търсене на смисъл“ от Виктор Франкъл
6. „Вечната война“ от Джо Халдеман
7. „Космос“ от Карл Сейгън
8. „Бартълби писарят – Уолстрийтска история“ от Херман Мелвил
9. „Мишката – разказ на един очевидец“ от Арт Шпигелман
10. „За кого бие камбаната“ от Ърнест Хемингуей
11. „Кафка на плажа“ от Харуки Мураками
12. „Малкият принц“ от Антоан дьо Сент-Екзюпери
13. „Пътят“ от Кормак Маккарти
14. „Сто години самота“ от Габриел Гарсия Маркес
15. „На изток от рая“ от Джон Стайнбек
16. „Как да печелим приятели и да влияем върху другите” от Дейл Карнеги
17. „Престъпление и наказание“ от Фьодор Достоевски
18. „Братя Карамазови“ от Фьодор Достоевски
19. „Чужденецът“ от Албер Камю
20. „Дюн“ от Франк Хърбърт
Казах си, че този път ще взема да пробвам с идеята на експеримент. Ще чета и след това ще споделя с вас доколко съм съгласна с важността им. Защото като цяло не съм съгласна с идеята за общовалидните книги. Първо да кажа, че няколко книги изпадат от експеримента, защото са всепризнати класики. Не казвам, че трябва да ги прочетете, казвам, че са се доказали в годините и изобщо няма да ги поставяме под въпрос. Малкият принц, Престъпление и наказание, Братя Карамазови и Сто години самота. Само ще вметна, че последната я четох точно 100 години. Чудех се дали тук да включа За кого бие камбаната. С Хемингуей сме в странни отношения. Харесвам всичко, свързано с личността му, освен писането. Преди да счупите компютъра, да обясня, че просто не мога да открия гениалността, за която всички говорят, не че съвсем не става за четене. Това май не прозвуча смекчаващо.... Както и да е. Мисълта ми е, че легендите около личността му надминават таланта. НО! Тази не съм я чела, така че влиза в експеримента.
Започваме. Но не по ред на номерата. По ред на настроението ми. Все пак блогът си е мой. Започвам с Пътят.
Васил Панайотов видях в Ръкописът и още там го леко го намразих, заради прекаления му талант. Той е от хората, които създават цитати с всяко второ изречение.
Всяко обещание е валидно само към момента да даването му. Има две причини за това, едната не е предумишлена, другата е. Първо, човешките намерения, дори и добрите, са неустойчиви на времето, и второ - хората, дори и добрите, лъжат.
За Васил Панайотов информация може да си намерите сами, как прилича на рецидивист и така нататък, как не влиза в клишето и прочие. Аз ще говоря за романа му Убиец. Който е печелил незнамколкоси втори места.
Някои хора твърдят, че хубавата книга се познава по това дали те грабне отначало. Не споделям това мнение. Книгите са като хората - различни са. Има трудни, лесни, невъзможни, евтини, всякакви. Тази книга се чете на един дъх. Приключих я за един следобеден сън на сина ми.
За какво става дума?
Не ми се ще да разказвам сюжета, защото в случая той е нищо без езика, а езикът на този автор трябва да се усети. Не знам как ще се превежда на други езици, но му пожелавам да се сблъска с този проблем. Имам предвид, че Васил Панайотов подрежда думите, така че те да му служат не само смислово, но и често звуково.
Главният герой Велин скача през прозореца на удобния си подреден, богат, мечтан живот, право в нищото. Което нищо той нарича "свобода". Без пари, телефон, дрехи, съпруга, деца, дом, кола... Както сигурно се досещате, не е важно какво яде и къде спи, а дали намира мечтаната си свобода и дали свободата означава безнаказаност.
Защо да се прочете?
Романът е написан без ефемизми и заобиколки и това, както разбирам, предизвика реакции в двата полюса.
А специалитетът на Ориента се оказа най-обикновено ръгане с претенция. Дори малко ме беше гнус. Задникът на Мелиха произвеждаше едни въздушни звуци... Като пръдни, ама навътре.
Този език е убиец. За някои фатален, за други, в смисъл на трепач. Няма как да останеш в безопасност, пишейки така. Но за мен е важна цялата картина, а и подобен език би ме подразнил, само ако е самоцел.
За романа си съставих мнение чак накрая. До последно ме се губеше цялата картина. Не че не ми харесваше през цялото време, просто все чаках да видя идеята.
Има защо Убиец да е винаги на финал, просто текстът е такъв, че не може да те остави безразличен. Темата за престъплението и наказанието, възмездието и пътят към себе си хич не е нова, но представена на ТОЗИ език, дава друга гледна точка.
Католишките храмове са по-практични. Имат безброй седалки, на които можеш спокойно да се оплуеш и приличат на киносалони. Нашите черкви са като изографисани терариуми. Влажни, празни и правостоящи.
Защо да не се чете?
Два момента в романа ме боднаха в очите, единият е софийския диалект на работниците във варненски хотел. Варна, нали, какво знаем, е с пословично силен източен говор. Другият въобще няма да го споменавам. Един вид, заяждам се на дребно.
Ще прочета ли пак?
Вероятно.
