"Места за дишане" винаги има

Обичам да си купувам книга, за която не съм чувала нищо и нямам очаквания. Харесва ми да "започвам начисто" с автор и текст. А най-любимо ми е, когато става дума за български автор.

За какво става дума?

"Места за дишане" е втората книга на Емануил Видински. 

Разказва се за двама съпрузи - Милена и Константин. Някога до болка заедно, понастоящем до болка бивши. Текстът е разделен на три половини - една за мъжа (Аз), една за жената (Тя) и една Ние. "Аз" и "Тя" са две много различни половини. Тази за мъжа ни запознава с един малко превзет, егоистичен, странен и самовлюбен човек, който не успява да намери път към другите или по-скоро целенасочено гори мостовете зад себе си. Който се е докарал до там, че не може да понесе дишането на хората, тяхното издишване, което се полепва навсякъде. Тяхната множественост.

"Ето това беше проблемът: безразличието ми; студенината ми. Само не разбирах защо тя пречи и наранява хората; не разбирах защо едно пасивно действие е толкова активно нараняващо. Но най-много не разбирах защо трябваше да ми пука от това."

Тази за жената обаче е много.... женска. Много по-топъл текст, по-чувствен, състрадателен, приключенски. За което адмирирам авторът, все пак той е мъж, показва разбиране на женския свят.

"Един много важен клиент на фирмата я бе поканил да уточнят детайлите в един ресторант и тя прие. Знаеше много добре какви са намеренията му, но от един момент нататък всяка красива жена започва да се научава да приема известни предложения, извличайки от тях всичко, от което има нужда и давайки толкова, колкото е решила да даде."

Какво ми хареса?

Хареса ми, че ме грабна и я завърших за една нощ. Хареса ми, че отношенията са истински, понякога хората се разделят, без видимо да има каквато и да е причина. И всеки го преодолява по различен начин. Хареса ми ролята на града в това преодоляване, София е описана като спасително място, а при Константин е намесен и любимият Пловдив. Върнах се към студентските си години. "17 е сложна възраст. Вярваш си, а след 10 години не ти се иска да си си вярвал. Но ти се иска отново да си на 17, за да си вярваш." Адски много харесах и погледа към заобикалящите ни. Ако им обръщаме внимание, историите по лицата им, дочутите разговори, забелязаните жестове, могат да ни измъкнат от собственото ни нещастие, да ни дадат материал за размисъл, за книга, за филм дори, да ни замислят. Могат и да ни подлудят.

Какво не ми хареса?

Толкова симпатично българска история е, че се ядосах, когато се намесиха американски нотки. Вила на морето? Колко хора имат вила на БРЕГА на морето, която стои необитаема, чакаща някоя лична драма да те заведе там, за да наблюдаваш вълните и да разсъждаваш? Колко млади хора в България печелят толкова, че като им е нещо тегаво, да си хванат шапката и да обиколят Европа, сами, само за да се разсеят. Направо ми замириса на "Яж, моли се и обичай". Да, отиваме до Пловдив, но не, обикновено не обикаляме Европа. Не ми хареса и краят. Типичен е.

"Винаги съм харесвал музика, която те провокира, която изисква усилие, за да те допусне в себе си. Лесните песнички са за лесни хора, леката забава – за леки умове. Възприемането трябва да е труд, не подарък. Трябва да те боли от желанието да вникнеш; щастието идва по-късно, след усилието, когато вече си приет, когато можеш, когато знаеш. Когато усещаш пулса си в слепоочието."

Добре, тогава защо направи текста така предвидим?

Ще я прочета ли пак?

Едва ли.

"Рицарите на празната чаша" - книга-огледало

Първо държа да кажа, че съм много подозрително настроена към хумор и сатира по отношение на родната действителност. Не защото въпросната действителност не си ги заслужава, а защото обикновено се правят по един и същ начин. Тоест по два начина. Първо - опитваме се да повторим старите български автори, което е нелепо, защото и времето, и хуморът са се променили. Второ - опити тип "Чужденецът", които ме изнервят с безсилието си. Все едно няма нищо по-смешно от това да се кепазим на фона на чужденците. Ние сме много прости, ха-ха-ха, как изглеждаме в очите на другите, ха-ха-ха...
"Рицарите на празната чаша" на Костадин Костадинов няма нищо общо с това, за което говорех по-горе. Авторът се е справил блестящо с една много сериозна задача - смехът.

За какво става дума?


"Рицарите на празната чаша" е мила родна картинка. Тук и сега. Времето си върви, години се менят, демокрацията заема мястото на социализма, но в България си остават места, където това няма никакво значение. Природата неумолимо сменя сезоните си, пролетта идва независимо от войната през зимата, гората мълчи упорито, хората се раждат и умират, варят ракия и я изпиват. Защото иначе не се живее.
Такова място е Църнокучево. Мястото, където се развива действието. Там само кучето Лиско не пие. Е, има и още един, но с трезвеността си той е спечелил всеобщо недоверие. Може да си помислите, че действието ще се развива около реколтата, но не, по холивудски завръзката е убийство. Всички знаят кой го извършил, той не се е и крил, но на никой не му пука. В това село никой нищо не е видял и всеки знае всичко. Всички са пияни, но не можеш да ги метнеш лесно. Може с години да не са припарвали до града, но цялата политика им е ясна.
Разбира се неизбежно е през стената на безразличие към цивилизацията да преминат разни иновации като европейски субсидии, паркинги и агитации, но те така се оплитат в църнокучевската действителност, че от тях нищо не остава в чистия им вид.
Там никаква техника не работи. Не работи и демокрацията, нито капитализмът. Нито разследването на убийство може да доведе до резултат.

Защо да се прочете?

Защото си заслужава. Много остроумна книга. Смешна, точна, съвременна, иронична, сатирична, на моменти чак прекалено истинска, та е неприятно. Независимо от кой край на България сте, ще намерите нещо от него. Защото в цялата страна хората давят радост, мъка и ежедневие в пиене, в цялата страна е пълно с дървени философи, които не може да учудиш с нищо, навсякъде се краде, навсякъде хора с позиции и обикновени наемници се скатават и в това е смисълът на тарикатлъка.
Обещавам ви смях, в който ще се намесят един булдозер, мечка с малкото си, магарица, тайнствен пророк, НЛО и разбира се Лиско - кучето, което единствено има връзка с Бога.

Защо да не се чете?

Любителите на леки романчета, кримки, любовни, леки трилъри... няма да я харесат. Това е книга-огледало. Стига да можем да се видим. Книга-мост, между времето преди и сега. Тези, които не познават "преди" (като мен), няма да разберат всичко, но според мен това не е лошо. Има много подтекст, който разбира се не е задължително да се търси, но ако се чете без него, не знам какво ще остане от текста.

Ще я прочета ли пак?

Сигурно. Като начало ще я дам на няколкото човека, за които съм сигурна, че ще я оценят.